“it'll be this kind of deep blue. The kind of color that somehow sucks your eyes and your ears and all your words — the color of a completely closed-in night”

Будя се нощем от кошмари. Въртя се и крещя минути след като се събудя, неразличавайки реалността от света на сънищата. Поудявам, знам го. Това е лошото, че го осъзнавам и няма какво да направя. Да потърся помощ ми изглежда нещо срамно, плашещо, затова отново се завивам, опитвайки да преживея поредната нощ. През деня всичко е спокойно. Усмивката изгрява на лицето ми, работя, живея. Мислите на терор напускат съзнанието ми, позволявайки ми да дишам спокойно, без страх. Поне докато отново не падне здрачът. Всичко започва отначало, със същата сила  предната вечер. Неведнъж се бях озовавала в банята,  с острие допряно до бялата кожа, в паника, която не мога да контролирам. Не съм такава, не съм слаба, но демоните, владеещи тялото ми в мрака са по-силни, вземайки превес над мен. Бях решила да се боря, но сама не можех да се противопоставя на ужаса. Баща ми изчезна безследно, майка ми беше едн силует в мъглата на миналото. Помня я смътно, ако затворя очи образът й почти успява да изплува, макар леко замъглен и неясен по контурите си, но за сметка на това гласът й звучи ясно в главата ми, винаги когато се замисля за нея. Баща ми казваше, че имам същия глас. Тя почина, когато бях на шест, вероятно затова споменът за нея е скрит някъде из кътчетата на съзнанието ми и не успява да изплува по-осезаемо. Без да знам защо, се озовах напълно сама, само с въпросите и лудостта, която ме обземаше.

* баща й  предава короната, ставайки част от мистите, без тя да е наясно. малко след това някой започва да трови съзнанието й, смятайки, че русокоската доносничи на баща си.