the robbed that smiles, steals something from the thief.

Свечеряваше се бързо, благодарение на падащата мъгла, която насищаше кислорода с тежестта си и караше въздуха тежко да засяда в дробовете. Уличните лампи я разкъсваха, изглеждаха някак тайнствено, мистично, докато вдигаха пелерината й. Като морски фарове, които привиквах моряцитте към бреговете, подсказвайки за спасение.
Подобни картини трудно убягваха от вниманието на девойката, бяха станали част от ежедневието, от работата й. Някъде там, удобно потънала в мъглата, неосветявана от лампите, стоеше и Лизет, озъртайки се, преценявайки.
Да крадеш не бе лесно, както мнозина си мислеха, особено когато човек бе роден със златна лъжичка в устата. Не беше нито лесно за изпълнение, нито лесно да живееш с вината, че си лишил някого от предмет, може би ценен за него. Девойката не мислеше никога за парите, които беше откраднала, но предметите често подвигаха въпроси. Караха я да мисли за историята зад тях, дали бяха ценни. Не просто материално ценни, можеше да прецени цената на бижу с един поглед, но дали бяха сантиментално ценни... това винаги оставаше мистерия за нея. В така нареченият й дом имаше много такива неща - бижута, тежки книги с твърди корици и позлатени букви, счупено огледало със сребърен обков. Много от тези предмети Лизет пазеше, без да ги продаде за пари, представяйки си история зад всяко едно.
Провучаха стъпки. Можеше да ги чуе отчетливо, още преди да види приближаващия мъжки силует. Бяха неравномерни, сякаш човекът залиташе. Стъпки на пиян, може би. Щом мъжът се приближи успя да разпознае осанката му, сетне съзря и лицето му, осветено от лампата, под която точно беше преминал. Олюлявайки се, се подпря пейката. Не беше нужно много време на момичето, за да се приближи, макар нещо да й подсказваше да не го прави.
- Добре ли сте? - попита, докато го хващаше за ръка, помагайки му да седне на пейката. - Изглеждате така, сякаш имате нужда от помощ. - настани се до него и констатира с тих глас, който прозвуча мек и спокоен, някак приятелски, склоняващ човек да повярва в него, а междувременно часовникът му беше разкопчан и свален от китката му. Оправи яката на дрехата му, която седеше някак раздърпано и я приведе в спретнат вид. - Така е по-добре. - говореше, отвличайки вниманието в думите си, а не в действията си. А пръстите й вече ловко бяха откачили сребърната верижка около врата му.

* родена в богато семейство, но остава без нищо, когато баща й умира и мащехата й представя фалшиво завещание, с което й отнема всичко