"I'm worse than bad. I'm a monster but you made me this way."

by William Rhode. Вто Фев 11, 2020 2:27 pm

"Хората са измислили Бог, за да има кой да ги контролира. Да подтиска жестокостта и животинските им желания. След това са измислили законите за онези, които не вярват в Бог. Ако нямахме страх от закона или от Бога, щяхме да се унищожим за шест дни. Затова от малки ни казват как да живеем. Учат ни кое е добро и кое е лошо. Казват ни, че има граници, които не трябва да престъпваме. Аз го направих. Убих човек. Но не съжалявам."

Туп-туп-туп...туп-туп-туп...
Можеше да усети как топлата кръв излиза от раната на най-добрия му приятел, уж бива попита от кърпата, която той притиска към раната, но съвсем скоро, когато кърпата не може повече да попива започва да тече спокойно и зловещо надолу по тялото му. Дишането му е учестено, зениците разширени, а по челото му е избила студена пот. Замъглените му очи изпълнени с болка се взират в неговите, знаейки, че всяко вдишване може да му е последното.
- Шшт, всичко ще се оправи, ще видиш Пол, всичко ще се оправи... – не спираше да повтаря Уилям, стискайки уверено ръката на приятеля си. Трябваше да бъде силен заради него, макар вътрешно да умираше от страх. Не знаеше как се случи всичко това, не можеше да осъзнае как нещата се извъртяха и стигнаха до този свой фатален завършек. Той не можеше да умре. Пол не можеше да умре и да го остави сам. Напълно сам да се оправя в свят, който не го разбира. Винаги бяха двамата, пазеха тайните си помежду си. Всеки знаеше всичко за другия. Нищо не можеше да ги спре или да ги уплаши, стига да бяха заедно. А след това дойде и този момент. Трябваше да го предвиди, трябваше да види, че Той точно това цели с хилядите си приказки – да ги разсее, ядоса, да ги скара помежду им, да ги накара да се обърнат един срещу друг. И почти успя, заради онази кучка Ема. Същата, която твърдеше, че го обича. Същата, която ги изостави, само защото така й било казано. Остави ги да се оправят, остави го да гледа как Пол бавно умира пред очите му.
- Трябва да тръгваш, Уилям, издирват те!Тръгвай! – гласът на майка му се забиваше като остри игли в съзнанието му. Нямаше да остави Пол, но и не можеше да го вземе със себе си – той умираше от болка дори и при най-малкото движение.По дяволите!
- Няма да го оставя, отказвам да го оставя! – мъжът поклати няколко пъти глава и отново смени напоената с кръв кърпа с друга. Нищо не помагаше. Той си отиваше.
Дори не осъзна кога майка му беше излязла от стаята, явно не искаше да гледа как единственият й син се самоунищожава. Но и на него не му пукаше.
- Уилям... върви...
Първоначално не успя да познае гласа на Пол. Толкова се бе променил. Преди имаше приятен тембър, силен и уверен, а сега по-скоро шепнеше, опитвайки се да превърне шепота си в по-силна реч, но не му се получаваше.
- Не можеш да позволиш да те хванат, трябва да вървиш! – кървавата му ръка с невероятна сила се впи в неговата, а очите му заблестяха. Не, всъщност не блестяха. Това бяха просто сълзи. Издайнически сълзи, показващи всичките му чувства, но най-вече и болката. Но Уилям не спираше да клати глава и да повтаря „Никога, никога, никога...”.Нямаше да го остави сега, щом той не се отказа от него преди шест години, щом пази толкова време тайната му, щом убиваше заради него, виждайки, че е неспособен сам да отнеме живот.
- Не ми остава много... не се обричай заради мен... Върви! – напуканите му и пресъхнали устни едва успяха да произнесат последната дума и от гърдите му се откъсна болезнена кашлица. Още кръв. Още болка. В тъмната и ужасяващо тиха нощ. Само още няколко минути и всичко това можеше да свърши. Пол щеше да си отиде, нямаше да оцелее, а Себастиан... е той щеше да прекара остатъка от живота си защитавайки човекът, който ги погуби. Човекът, на когото и двамата избраха да се доверят, за да осмисли живота им. И тогава разбра какво да направи. Нямаше друг шанс, а предпочиташе Пол да не попада жив в ръцете им.
- Благодаря ти за всичко, Пол. Никога... никога няма да го забравя.
- Всичко е наред...разбирам.
Но не. Той не разбираше. Мислеше си, че Себастиан е готов да си тръгне и да го остави. Но не. Не още.
- Съжалявам...Толкова съжалявам...
Изчака младият мъж да затвори очи, изнемощял още повече от усилието, което беше положил и тогава взе възглавницата от земята. Стисна я силно в ръце, сякаш това щеше да му помогне и да улесни това, което трябваше да направи. След това я притисна грубо към лицето му. Осъзнавайки какво става, Пол впи с неочаквана сила пръстите си в рамото му, опитвайки се да го избута, докато той все повече и повече натискаше възглавницата към лицето му, плачейки. Не можеше да спре парещите сълзи, които се стичаха по лицето му, издавайки болката, която изпитва задето трябва да извърши точно това. Беше отвратен от себе си, но нямаше друга алтернатива.
- Съжалявам, съжалявам, съжалявам...
Не можеше да спре да повтаря тази една-единствена думичка по хиляди пъти, докато усещаше как силите на приятеля му го напускат, а след това дойде моментът в който той просто се отпусна... и всичко свърши. Уилям отпусна ръцете си и се вгледа в мъртвото лице на приятеля си. Най-накрая го беше направил. Беше отнел живот и то не кой да е, а този на най-добрия му приятел. Беше убил човек.

His eyes

“The colour of the sea after a storm…”

“And what colour is that?”

“…Beautiful.”

william rhode 34||power: air manipulation (tornadoes) ||fc: paul wesley

#8549

ако може името да бъде сменено на:
William Rhode.
thanks

by **the silver queen.** Вто Фев 11, 2020 2:51 pm

Одобрен си, добре дошъл. ;3

"I'm worse than bad. I'm a monster but you made me this way."

"I'm worse than bad. I'm a monster but you made me this way."

Re: "I'm worse than bad. I'm a monster but you made me this way."