When the violence causes silence.

Ад. Моят собствен.

Още помня киселинният вкус полепнал по небцето ми. 

Огъня изгарящ остатъците от същността ми. 

С пламъка станахме едно цяло нищо. 

"Никой не може да слугува на двама господари,защото или ще намрази единия,а ще обикне другия, или към единия ще се привърже, а другия ще презира. Не можете да слугувате на Бога и на Мамона.

Свободата вибрираше монотонно - ритмично, пламенно в костите ми, пленявайки я с моща си. Усещаш металните вериги омотани около врата ти от вечни времена наса да се отхлабват и пускат на земята. Горещината се увеличаваше, затопляше тялото ти, студа вече не вирееше, нямаше го простоватото усещане за нечие надмощие. Вече не бе роб на времето, на слабите и безпомощните, сега само вечността те очакавше и шепнеше в тъмнината на самият ад. 
За повечето реалността е затвор, окови и вериги оковани около тялото ти с който те принуждават да вършиш това, което е редно. Надяват ти ненужни правила, контролират те подобно на кукла на конци, а ти горкият не успяваш са се освободиш. Водиш се като на кайшка и не искаш да погледнеш встрани. Не искаш да постигнеш своето, да нададеш глас, онзи тихият, примамливият шепнещ в ухото ти, кънтящ в главата ти. 


Демоните ти говорят.
Примамват те.
Привличат те.
Завличат.


А промяната започва бавно да те отличава от останалите. Вече не си същият покорен слуга на доброто, не възплъщаваш всичко свято, а се принизяваш до злото увито около костите ти, около сърцето ти. 
Тревата вече не е зелета, птичките не пеят, облаците не са сини и весели. Те потъват и изплуват от своя мрак, птичките умират в агония, тревата се превръща в бездна пълна с кал, а облаците се превръщат в ад. Ад, който аз самият успях да си създам. Нали казват, че "Каквото сам си направиш, никой друг не може." Е, това е вярно за повечето от нас. Смесицата от колоритни цветове се размиваше със самата граница, отвратителното "сътворение" ме делеше от съкровенният ми свят. Моят свят. Везната определена от мен се накланяше ту на едната страна, ту на другата. Двуомеше се на къде да залитне, колко щети ще оставя след себе си ако се предам на единият или на другият дявол. Нямаше добра страна, доброто отдавна си бе заминало. Рая тънеше в поквара отнасящ дебелите си пернати ангели горе. Великият създател се бе отказал, избутан в края на властта си и сега света се управляваше от по - умни същества. Острова се бе превърнала в игрално поле върху което си играехме, хората - прости пешки, чудовищата - войни. От нас зависеше дали везната, върху която поехме контрола ще ги обединиме или разрушиме. Кой е правилният отговор? Има ли такъв? Искам ли да го знам? Години наред ни наричаха уроди, грозни същества, грешка на природата, а ние глупците преглъщахме обидите, нападенията и се съюзявахме дори с митите - нисшите мекотели, които ни избиваха като мухи. Извръщахме глави покорно, но тези времена се промениха.
Изчезнаха.
Енергията течеше във вените ми, мрака се разпростираше, разделяше ме на части и ме събираше отново и отново, покорно на своя господар. Нощта бе единственото способно явление, което прикриваше сивите ми ириси прокрадващи се измежду черните сенки на пустата земя. Студеният полъх се удряше в замръзналото във времето ми тяло, ободряваше ме. Придаваше ми живот. И ако празнината, която някога бе запълнена от приличащото на изгнило сърце се размърдаше щях да повярвам, че съм жив. Леденият въздух навлизащ в мъртвите ми дробове показваха признаци на живот. За момент присламчих погледа си към небесата. Там където ангелчетата се бяха приютили, но и замръзнали във вечността. Хората се плашеха от промените, от странните същества, от това което се криеше вечерно време в гардеробите или под леглото им. А те наистина се движеха сред нас. 


Чудовища.
"Те са около нас. В човешки облик. С червиви души. Без капка милост. Готови да вземат не частица от живота ти, а целият."
"..Дори ако трябва да го изтръгнат собственоръчно през плътта ти."