in the land of gods and monsters.

Децата знаеха, че чудовищата живеят под леглото им. В един друг свят, чакащи нощта, за да изпълзят и да отнемат съня. Но колкото повече човек порастваше, разбираше, че чудовищата не живеят под леглото. Те се намъкваха в леглото, за да отровят сънищата ти, пропълзяваха из кътчетата на съзнанието ти, когато си най-уязвим и неспособен да се защитиш. Аделин бе едно от тези чудовища. Но за разлика от онези, с които плашеха децата, тя не изглеждаше страшна. Нямаше рога, животински крайници и големи, жълти очи. Не, тя бе от вида чудовища, които с радост да допуснеш до себе си - дълго можеше да останеш пленник на светлия ѝ поглед, който дълго да се прокрадва в сънищата ти, докато из въздуха се носи нежният ѝ шепот, мек като кадифе, сладък като мед и полепващ със същата сладост по кожата ти. Умееше това до съвършенство, умееше да бъде най-сладкият сън. Привидение, обвито в розова мъгла и аромат на ванилия. Но можеше да бъде и най-големият кошмар. Можеше да разкъса тази розова мъгла, привиквайки черни облаци, които да заемат мястото ѝ, гласът ѝ можеше да бъде зловещ, погледа - леден в своята бистрота. Можеше да бъде принцесата в нощта и злата вещица, която да те прокълне.
Не се бе родила такава, не я бяха възпитали да бъде такава, но животът я предизвика сама да се превърне в най-лошия си кошмар. Предизвика я, изтривайки щастливата й усмивка, отнемайки семейството й, оставяйки я безпомощна. Но Ел избра да не бъде жертва на сътибията, а сама да моделира съдбата си, която й предстоеше. Искаше отмъщение.

*семейството й е убито от мистите, тъй като баща й бил от малцината с дарби. Аделин е единствената оцеляла.